История на Петрич

Античност

Петрич е най-стария град по долината на средна Струма. Според местни краеведи, днешния град Петрич е наследник на древното тракийско селище Хераклея Синтика, разположено в южното подножие на възвишението Кожух. В тази местност, разположена на 10 км североизточно от съвременния град, през 4 век пр.Хр., възниква тракийско селище на племето синти. През 340 г. пр. Хр. македонският цар Филип II завладява града и предоставя неговото управление на своя син Александър. Военната кариера на Александър започва в Хераклея Синтика, когато той е само на 16 години. Тогава бъдещия престолонаследник завладява античния град под съвременен Сандански. Хераклея Синтика се превръща в един от най-важните градове на Македонското царство с многобройно население от македонци, гърци, траки, келти и преселници от източното средиземноморие. През 168 г. пр. Хр. римляните завладяват земите на синтите и тогава Хераклея Синтика се превръща в най-важния град на северната граница, който е опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Археологическите разкопки и исторически изводи показват, че той е съществувал до VI век сл.Хр. Последните археологически изследвания и локализацията на античния град Хераклея Синтика в местността Кожух, доказват, че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти, и съвременния Петрич вероятно съществува приемственост, но историческите извори са силно ограничени. Най-ранните поселения на мястото на съвременния град са синхронни с Хераклея Синтика. Крепостта над града е построена през VI век. Петрич се оформя като значимо селище и регионален център едва в края на  XII – XIV век.

Средновековие

Петричкият край е присъединен към българската държава през 837 година, в резултат на войната на българския кан Пресиан срещу Византия. В края на X и началото на XI век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 година недалеч от днешния град в така наречената Ключка клисура се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български воини. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец.

През периода XII – XIV век Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост „Гяур калеси”, около която първоначално възниква градът. Поне през XIII – XIV век градът се състои от две части – крепост, т.е. укрепено градско ядро и неукрепен външен град, но с охранявани от кули с входно-изходни артерии.

За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 13761377 подаряват тук имоти на руския манастир „Свети Панталеймон“ в Атон.

Градът пада под османска власт след 1395 година, когато заедно с неговата околност е включен в състава на Кюстендилския санджак като център на самостоятелна нахия.

В Османската империя

За периода от ХV до ХVІІ век, т.е. от окончателното завладяване на Петрич, до появата на възрожденските процеси в града, се наблюдават две демографски тенденции: нарастване на българското християнско население с нормални за средновековието темпове до средата на ХVІ век, а след това – рязко намаляване през втората половина на ХVІ и през ХVІІ в, когато Османската империя е в своя разцвет. Причините са много, но като постоянно действащи трябва да посочим политическите и религиозните. Макар че насилственото помюсюлманчване и колонизация постепенно изчезват, остава постоянният натиск от страна на централната и местна администрация, както и религиозната дискриминация. Едно затворено, капсулирано общество, в което промяната не се допуска, независимо дали е в областта на политиката, икономиката или културата, често принуждава отделни индивиди или групи в името на оцеляването или социалния успех да се ислямизират. Едва с появата на Възраждането българите в Петрич получават нов духовен и политически идеал, което ги стимулира да търсят нови пътища на развитие.

Периодът ХV – ХVІІ век в демографско и икономическо отношение е свързан с редица трудности. Върху демографската сфера силен натиск оказва политическата и религиозна дискриминация, а в икономиката – средновековната регламентация на производството, фиксиране на цените, авторитарната реквизиция на работна ръка, стоки и даже капитали. Въпреки трудностите българската народност в Петрич се запазва, макар и в стеснени граници. Отчетената по данъчните регистри стопанска активност на българите показва, че дори при липса на пазарна ориентация и финансова стабилност производството и търговията в Петрич се запазват на относително високо ниво.

Петрич е известен преди всичко със селскостопанското си производство: пшеницаечемикръжовеспамукоризтютюнафионплодове, важно място, сред които заемат кестените. През периода XVI – XIX век, западно от града в землището на село Долене се провежда прочутият Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя.

През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През 19 век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, НегушкоГостиварско и от други места

Възрожденски борби

По времето на Възраждането Петрич се изправя за нов живот. В него се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в училището църквата. През 1857 година с труда и средствата на цялото християнско население от града се изгражда църквата „Успение Богородично“. В храма се въвежда богослужение на гръцки език, а в двора му се разкрива гръцко училище. През 1868 година завършва строежът на първата българска църква „Свети Николай“, която се превръща в център на борбите на българското население срещу гръцката пропаганда. През същата година в Петрич е основана и първата българска църковна община, която се утвърждава в главен обединителен център на българите в Петричко. С нейно съдействие през 1873 година се открива първото новобългарско училище от йеродякон Агапий Войнов от Кюстендил. След него до 1876 година, като учители в града работят Ефтим Поптраянов от Пехчево и Димитър Филипов от Радовиш. В 1876 година след Априлското въстание българското училище е затворено, а гръцкият силогос изпраща в Петрич безплатен гръцки учител.

По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 година градът влиза в пределите на освободена България. На 20 май 1878 година българската община в града се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на Стоян Георгиев и Георги Урумов. Съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 година.

В 1881 година Урумов от Радовиш прави неуспешен опит да отвори отново българското училище. Училището е отворено от Лазар Теофанов от Мелник, но скоро той е изпратен от властите с белезници на ръце в Сяр. Едва на следната 1882 година училището отваря врати, като главен учител в града става Кочо Мавродиев с помощник Димитър Филипов. Мавродиев има големи заслуги за развитието на българското културно и просветно дело в Петрич и Петричко. Той е основоположник на класното и девическото училище в града. По негова инициатива на 11 май 1889 година за първи път се празнува празникът на славянската писменост.

През 1891 година Георги Стрезов пише за Петрич:

Градът Петрич, центърът на казата, лежи в подножията на Беласица; пада се на СИ от Сяр на 12 часа път. Посред града тече планински поток, който във време на силни дъждове влече къщи и дюкяни. Къщите са вехти, дървени; а улиците тесни, изкривени, както във всичките по-малки градове в Македония. В сряда става доста оживен пазар за цялата околия. Специално в Петрич се разпродават всякакви овощия за Сяр, Солун и Джумая. Откъм западната страна, вън от града се виждат развалини от една кула, „Гяур калеси“ наречена. Местно едно предание разказва, че тя била част от една крепост, която принадлежала на някой си български цар. От тая твърдина сега стоят само железни затворени врата.[…] До града е „Тодоровата поляна“, оброчище, дето става водосвет на Тодоровден.

Числото на къщите възлиза до 1150; от жителите 3250 са турци и 2600 българе. Има две църкви, в едната от тях, в по-хубавата, се допуска по нещо на български. Има мъжко и девическо гръцко училище, с 3 учителя и 47 ученика. Българското мъжко училище брои 90 ученика с 2 учителя; девическото: 49 ученички с 2 учителки. Сравнително с всичките други околни градове българщината в Петрич най-добре е поставена. Той е едничкият град по тези краища, дето българите имат надвес над гърците. Петричане при все това признават Гръцката патриаршия, Мелничкия гръцки митрополит.

В началото на 1892 година мнозинството от българите в Петрич и района преминават официално под ведомството на Българската екзархия. Към 1893 година според Атанас Шопов градът има 9000 жители, от които 6000 мюсюлмани, а останалите – православни българи. Гъркоманската партия в града обаче запазва позиции. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Петрич се състои от 3 392 българи екзархисти, 1 080 българи патриаршисти гъркомани, 20 гърци и 176 власи. В града функционира едно начално и едно прогимназиално българско училище с петима учители и 173 ученици, както и 2 начални и 1 прогимназиално гръцко училище с 4 учители и 55 ученици.

През 1899 година – е представено първото театрално представление в града, а през 1909 година е основан струнен оркестър.

През 1899 година учителят Георги Константинов полага основите на комитет на ВМОРО в града. Тук развиват своята революционна дейност известни дейци като Димитър ГущановАтанас ЛютвиевМануш Георгиев и Христо Чернопеев.

В България

По време на Балканската война през октомври 1912 година Петрич е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Шестдесет и шест души от града се включват в редовете на Македоно-одринското опълчение. Турците напускат града, както и голяма част от гръкоманите, които се заселват от другата страна на Беласица в село Ветрен, прекръстено на Неон Петрицион (на димотики днес Нео Петрици, в превод Нови Петрич). В града се установява българска военно-административна управа. Комендант на Петрич става Никола Парапанов, а първи кмет – Михо Попов. За околийски управител на новосформираната Петричка околия е назначен Стаме Станоев.

Намалелият брой на жителите на града отново се увеличава след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. В Петрич се установяват да живеят около 4500 души бежанци от анексираните от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. За няколко години броят на жителите на града достига 7164 души.

От 1920 година до 1934 година Петрич е окръжен град, административен център на Пиринска Македония. Между двете световни войни се извършва и първото планиране, водоснабдяване и електрифициране на града. По това време се построяват сградите на гимназията и училище „Кочо Мавродиев“, „Гоце Делчев“ и „Отец Паисий“. Център на културния живот става читалище „Братя Миладинови“, което се настанява в турската джамия „Султан Селим“. Издигнат е паметникът „Загинали за Родината“ в памет на загиналите петричани в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В града се издава „Петрички окръжен вестник“.

След освобождението в поминъка на петричани не настават никакви особени промени. Земеделието, скотовъдството и занаятите остават основен източник за прехрана. Земите на избягалите турци по време на Балканската война се разделят на малки късове и се раздават на безимотните семейства и бежанците.

През октомври 1925 година по време на гръцко-българския пограничен конфликт, известен като Петрички инцидент градът е бомбардиран от гръцката армия. Петричани дават решителен отпор на гръцките части и не допускат Петрич да бъде превзет.

Днес Петрич е административен, стопански и културен център на Община Петрич. Населението през 1997 година е 27 887 души. Петричка община включва 55 села, с които населението възлиза на 57 477 души към 1997 година. В Петричка община има 3 начални училища, 24 основни училища, 6 средни училища, 8 детски градини, 14 обединени детски заведения. Културна дейност развиват 21 читалища. В Петрич са открити Исторически музей и Общински детски комплекс.

Rate and write a review

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Петрич 2850 Благоевград BG
Get directions

Събитиен календар

« декември 2017 » loading...
П В С Ч П С Н
27
28
29
30
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31